Мисленето е висша форма на отражение на окръжаващата действителност. То дава възможност да се опознае същността на предметите и явленията. Благодарение на мисленето става възможно предвиждането на резултатите от едни или други действия, осъществяването на творческа, целенасочена дейност.
У умствено изостаналото дете от предучилищна възраст се наблюдава много ниско равнище на мисленето, което се обяснява преди всичко с недоразвитостта на основния инструмент на мисленето – речта. Поради това то лошо е разбирало смисъла на разговорите между членовете на семейството, съдържанието на приказките, които са му чели. То често не е могло да бъде участник в игрите, тъй като не е разбирало необходимите указания и инструкции.
Поради дефектите на възприятието детето е натрупало прекалено оскъден запас от представи.
Бедността на нагледните и слуховите представи, крайно ограниченият игров опит, малкото познанство с предметните действия, а най-главното – лошото развитие на речта лишават детето от онази необходима база, върху основата на която трябва да се развива мисленето.
Умствено изостаналото дете се отличава от здравото дете със своята по-голяма конкретност на мисленето и слабостта на обобщенията.
Но следва ли от това, че умствено изостаналото дете не е способно на абстракция и обобщение, че неговото мислене никога няма да може да излезе от рамките на конкретността?
Да се мисли конкретно – това означава да се остане във властта на единичните нагледни образи, да не може да се разбира скритото зад тях общо, съществено. Да се мисли конкретно означава също неумение при решаването на задачи да се ползват онези мисловни операции и форми на мисленето, които са били „открити” от човечеството в хода на неговото развитие.
Много експериментални данни посочват непълноценността на мисловните операции у умствено изостаналите деца (синтез, анализ, сравнение и т. н. ). Така например М. В. Зверева и А. И. Липкина са дошли до извода, че умствено изостаналите деца, сравнявайки предметите, проявяват склонност към установяване на различия, а не могат в същото време да доловят сходството.
Основният недостатък на мисленето у умствено изостаналите деца – слабостта на обобщението – се проявява в процеса на обучението в лошото усвояване на правилата и общите понятия. Децата често заучават правилата наизуст, без да разбират техния смисъл и без да знаят при какви явления те могат да се приложат.
Да се научи човек да мисли, означава:
а) да се извърши преход от отражение на действителността в нейните ситуационни нагледни образи към отражение в понятия, правила, закономерности;
б) да се извърши още по-сложен преход от простото възпроизвеждане на тези образи и представи към мисловни действия, т. е. към решаване на задачи, формулиране и проверка на хипотези.
И така, могат ли умствено изостаналите деца да се научат да обобщават?
Според Л. С. Вигодски, умствено изостаналите деца могат да се научат да обобщават. Но този процес протича по-бавно, отколкото у здравите хора.
Абстрахирането, т. е. образуването на група, и обобщаването и въз основа на известно съществено родство между предметите у умствено изостаналото дете е крайно затруднено. По своята същност абстракцията изисква определено откъсване от ситуацията, която изцяло обвързва изостаналото дете.
Умението да обобщава прави детето по-малко инертно и трудноподвижно, по-свободно и гъвкаво. Мисълта издига детето не само над неговите нагледни представи, но и над собствените му подбуди и страсти. Развитието на правилното мислене у умствено изостаналите деца е трудна, но по принцип разрешима задача.
Особеностите на нагледното мислене у учащите се от помощно училище са изучени от Ж. И. Шиф с помощта на сполучливо измерена от нея експериментална методика. На базата на тези изследвания тя прави пълни закономерни изводи за особеностите и недостатъците на нагледното мислене у умствено изостаналите деца. Техните нагледни образи са недостатъчно динамични, недостатъчно се преобразуват под влияние на задачата. Обаче с училищното обучение пълнотата на мисления анализ на обектите се увеличава, усъвършенстват се похватите на нагледното мислене, повишава се ролята на въображението в него, нагледното обобщение става по-достъпно.
Мисленето на учащите се в помощните училища се характеризира и с други особености. Към тях се отнася непоследователността на мисленето. Особено ярко тази черта е изразена у тези умствено изостанали деца, за които е свойствено бързото изморяване. Започвайки правилно да решават задачата, те често се „отбиват” от правилния път поради случайна грешка или случайно отвличане на вниманието от някакво впечатление. Тук е нарушена целенасочеността на мисленето, макар и да има заинтересованост от добро изпълнение на една или друга работа, адекватно личностно отношение към нея.
И. М. Соловьов, изследвайки мисленето у умствено изостаналите деца при решаване на аритметични задачи, установил у тях тенденция към стереотипно мислене. Тази тенденция се проявява в това, че децата се опитват да решават всяка нова задача по аналогия.
Следващият недостатък е слабата регулираща роля на мисленето.
В работата на учителя възникват особени трудности във връзка с това, че умствено изостаналите деца не умеят да използват при необходимост вече усвоени умствени действия.
Умствено изостаналото дете често не обмисля своите действия, не предвижда техния резултат. Този недостатък е тясно свързан с така наречената некритичност на мисленето. Те рядко забелязват грешките си. Умствено изостаналите деца даже и не предполагат, че техните съждения и действия могат да бъдат погрешни. Неумението да съпоставят своите мисли и действия с изискванията на обективната реалност се нарича некритичност на мисленето.
